СЛОВОТО ЖИВЕЕ!

В началото на времето и пространството, преди материалната вселена да разцъфне като цвете, преди от хаоса и мрака да се зароди светлината и хармонията на битието, господар на всичко било мълчанието. В “Битие”/1:1/ е речено: “В началото бе Словото”… Думите са извор на живот, на творчество, на съзидателна сила. Те са божествени. Чрез тях блика светлината на божествената истина. Като техен антипод, мълчанието е свързано с мрака, студа, смъртта.
Праведното слово е велика сила. То кърми сърцата и умовете. То зарежда пулсиращата душа на живота. Всеки творец, всеки, чието оръжие са думите, следва стъпките на нашия Създател. Обмяната на мисли, идеи, знания и вдъхновение чрез писаното и неписано слово ни превръща в хора, в мислещи създания. Когато в средновековните ръкописи става дума за животните, се използва израза “безсловесни твари”. Словото е израз на нашата човечност, на това, че от цялото творение на живота ние сме венецът, съществата, най-близо до Бог.
Нека проникнем зад символите и образите, по-близо до сърцевината на Библейските истини.
В Райската градина, Адам и Ева не познават срама от голотата, труда, болката, зачатието и раждането. Те са невинни, защото са невежи. Нима смятате, че Бог случайно е поставил дървото с ябълката на познанието на видно място? Дали първите човешки деца биха забелязали един-единствен плод сред изобилието, ако Създателят не беше пожелал това? Забраната е тест за еволюционното израстване на човека. Животните са покорни, а мислещите същества - любознателни, самостоятелни, дръзки. Когато пожелал да вкуси от забранения плод, човекът успешно издържал теста. Така в инертната животинска материя пламнала искрата на Божественото и творческо начало. Не гневен Бог прогонил първите хора от Рая, а натъжен, но горд Баща им дал благословията си да творят и, ако могат, да станат богоподобни. А преди съзиданието да стане прекрасно, винаги има студ, мрак, труд и болка. Така се ражда новото начало и се постига правото да бъдеш свободен. Подобно на своя Създател, Адам и Ева, изпратени да сътворят свой собствен Рай, са черпили вдъхновение от Словото, от размяната на мисли, облечени в думи, от песента. И Божественото начало у човека би ни възвисявало все повече и повече, ако не беше случилото се при градежа на кулата във Вавилон.
Библията не бива да се възприема буквално, като наивна детска приказка. Тя е код, зад който се крият дълбоки и значителни духовни истини.
Нима наистина възприемате сериозно представата, че хората някога запретнали ръкави и решили, с камъни и зидария, да издигнат кула до самото небе? Ето такова буквално възприемане на библейския текст дава основание на плиткоумните атеисти да твърдят, че Свещената книга е суеверна детинска глупост.Всъщност, Вавилонската кула символизира възвисяването и развитието на човешкия дух, неговото издигане до Божествената мъдрост и светлина. Кое е правело възможно човекът да разпери криле в светъл и дързък полет? Словото! Обмяната на мисли, знания и откровения. Духовното разбирателство на човеците и осъзнаването им, че са едно общо, задружно, любящо семейство.
Кулата на духа рухва, когато рухва това разбиране. Говоренето на различни езици означава не едни да говорят български, други - турски, трети - английски, а четвърти - руски. Не, това е символ на загубата на силата на Словото. Сред хората свиват гнезда лицемерието, страха, фалшивите думи, лъжата, бягството от сърдечното откровение и възвишеният човешки дух рухва в развалини.
Свободното, хармонично и честно човешко общуване е сила, сила, която може да ни издигне до самите небеса. Тази магическа, неповторима, велика сила на думите е намерила израз и в тайнствата на учението Кабала. Гебура, един от Божествените аспекти (сефирот) е израз на активната справедливост и строгостта. Това е ферментът, който ни тласка да унищожаваме злото, да рушим онова, което пречи на обновлението и светлината. Гебура зове да изпепелим старите, прогнили дървета, за да могат да израстнат младите фиданки; да разчистим развалините, за да съградим новото. Кабала говори за най-могъщото мистично оръжие и го зове “мечът на Гебура”. Мечът на Гебура, всъщност, е справедливото слово.
Мистичната и свещена чаша на Граал не е материален съд, изкован от скъпоценни метали, в който са излели от Христовата кръв, както твърди легендата. Тя е символ на Словото на Сина Божи, на притчите за братство, любов и светлина, с които Той е вдъхновявал рибари, митари и блудници преди повече от 2000 години. Словото е квитесценцията на Божественото начало у Него. Словото! Без този израз на сияйната божественост и на събудилата се човечност ние бързо бихме деградирали и западнали до животинско тъпоумие и поквара. Общуването чрез думи, свещеният и волен обмен на истини, писани и изречени, е другата дума за цивилизация. Затова, още от зората на времето, егоцентриците и тираните, ония, които желаят Светлината да угасне, за да не осветява тъмните им дела и словото да замлъкне, за да не разобличава злото, което творят, мразят и преследват свободната човешка реч.
В Древния Изток, когато вземали роби, отрязвали едновременно гениталиите и езиците им. Така желаели да унищожат онова, което ги прави мъже и онова, което ги превръща в човеци.
Светата Инквизиция изгаряла на клада истините, облечени в думи, защото Църквата предпочитала да си има работа със стадо, а не с мислещи човешки същества.
Векове и векове властници и диктаторски режими заключвали в килии, пронизвали, разстрелвали и смазвали словото, защото са се плашили от правдата. На крилете на изразените с думи истини идвала свободата, а свободните същества не могат да търпят нито лъжата, нито насилието. Неслучайно в Хартата за правата на човека и в Конституциите на всички цивилизовани държави свободата на словото заема толкова значимо място.
Нека за миг влезем в тунела на времето и се върнем в недалечното свое минало. Живяхме при един странен и перверзен обществен строй, за който някои старци все още въздишат, сякаш е бил изгубеният Рай. Носталгията по социализма напомня силно носталгията на порастнали и разумни човешки същества по детството.
Бяхме голи, но не съзнавахме това. Третираха ни точно като деца - да бъдем нахранени, с каквото господарите решат, да бъдем събрани в едно хомогенно, кротко и послушно овче стадо. Такъв живот напомня мрака на утробата - безмълвен, пасивен и, затова, много удобен. Не познавахме истинската болка, но и радостта от истинското творчество. Не се налагаше да вземаме решения, да се борим, да се лутаме. Гледахме с тъпо учудване как други, които се мислеха за богове, се тъпчеха до насита със забранения плод. Нас учеха, че този плод е загнил, отровен и горчив. Кротките и пасивни хора послушно скандираха: “Долу ябълката!”, а такива като мен често сънуваха, че вкусват от нея и копнееха за нея. В оня стерилен, безпросветен и безмислен псевдорай, където вървяхме под строй и не познавахме срама, словото бе дезинфекцирано, подкастрено, цензурирано и потъпкано. Помните ли идиотските лозунги и готовите, безмислени фрази, скандирани като мантри? А член 106 от Наказателния кодекс, който туряше пранги на езиците ни? Аз няма да ги забравя! И няма да въздишам по безмълвното и апатично животинско щастие, защото искам да бъда човек и творец. Колкото и да боли!
Днес, озовали се в големия, ветровит свят на относителната свобода, често се усещаме смазани, осакатени, неадекватни. Просто не сме научени да бъдем самостоятелни, инициативни, свободни. А и детронираните червени богове набързо се гушнаха в нечестив акт със Златния телец и се трансформираха в глутница на нехуманния вълчи капитализъм. Оказа се, че словото може да бъде убивано не само с куршуми, заключвано не само с решетки и окови. То може да бъде скопено и укротено и с камшика на бедността и глада. Хората, говорещи нелицеприятни истини, се оказват неудобни, а оттам, много бързо стават безработни и гладни. Поетите зъзнат и ядат чер хляб, а чалга простащината се перчи с цици от силикон, златни ланци и чер хайвер.
                Неотдавна, млада жена ми сподели, че я изгонили от работа, защото, според шефа си, прекалено често четяла Кодекса на труда.
Нужно е стадо, не човеци. Просветените - в ъгъла! Бавно и упорито, управляващата с нови методи стара върхушка си отглежда бъдещите роби. Високи такси за образование… Луди ли сте да си харчите парите за “глупости”?! Дайте ги за ракия, сланина и концерт на Ивана. Купонясвай, народе! Хич да не ти пука! Трябваш им точно такъв - неграмотен, заблуден, щракащ с пръсти под звуците на поредния чалга химн. Нужна ти била духовна храна? Капризи! Какъв ти е проблемът? Гледай ТВ! Българските книги били облагани с ДДС… За какво са ти книги? Щрак копчето и, без всякакъв зор ще си гледаш кефа. “Дързост и красота”, “Господарката на Троя”, “Перла” - сапунени наслади! Ако пък се правите на много отворени, ако твърдите, че имате мозъци, гледайте шото на Слави Трифонов, Азис, Милен Цветков. Те ще ви кажат всичко, което ви се полага да знаете и ще мислят вместо вас! На властниците хич не им трябват мислещи овце! Такива хибриди трудно ще се доят! Ако пък сте чак такива супер интелектуалци, четете “Труд”, “24 часа”, “Стандарт”. Фактите ще бъдат сведени до половин колона. Коментарите и, не дай Боже, анализите са забранени. Там журналистите трябва да отчитат събития, не да мислят и чувстват.
                Но искрата на Духа е странно нещо. Гасят я, тъпчат я, препикават я, заплюват я, крият я в недрата на помийните ями, а тя току припламне неочаквано с неземна красота. И изведнъж българинът отказва да мисли, че Левски е просто футбулен отбор, а иска да си спомни Апостола. Иска вместо “Перла” да гледа нови български филми. Иска инициативи като “Голямото четене”. Иска да знае и помни, че някога е знаел. Че е дал на света Паисий, Яворов, Лилиев, Дебелянов, Радичков, Фотев. Иска, вместо кълките на Азис да гледа театър, а в православните храмове да чуе истински красиви проповеди.            Да…а…а! Духът може да изпадне в кома, да потъне в дрямка, да боледува много дълго, ама трудно умира. Хич и не се мъчете да го изтриете и да го заличите. Човек трудно се трансформира в животно.
                Отварям форумите и чета послания на млади хора, които са избрали тъгата и гнева пред затъпяването. Избрали са болката пред мълчанието. И нищо и никой не може да загаси тяхната светлина. Нито киселината, обезобразяваща лицето на истината, нито юмруци, нито микрофоните на ДАНС, нито заплахите, нито дори подигравките или предлаганите бали пари, нито упойката на видиотяващите захаросани заблуди.
                Мечът на Гебура е жив. Рано или късно, ще отсече главите на ламята! Рано или късно, войните на Светлината ще поемат на свещен поход за спасение на Духа!
Помнете, Словото живее…

Паула Лайт

Новата ми книга:
http://dilok.net/article108.html 
Моите блогове:
http://bg.netlog.com/paula_light
http://paulaveritylight.blogspot.com 
http://www.facebook.com/PaulaVerityLight

ПРИКАЗКА ЗА КУЧКАРЯ И НЕГОВИТЕ ПСЕТА

ИЗЛЕЗЕ ПОРЕДНАТА МИ КНИГА „ЛЕГЕНДИ ОТ СИНИТЕ ПЛАНИНИ” на Изд. „ДИЛОК”(във всички книжарници в страната) http://dilok.net/article108.html

Днес чух как премиерът на една европейска държава сравни себе си с храбър кучкар, а народът, който го бе издигнал от калта, където му беше мястото, с кучета, които трябва да бъдат държани „здраво”. Сигурно тази екзотична аналогия би ме разсмяла искрено, ако държавата не се казваше България, премиерът, Бойко Борисов, а тварите, от които се очакваше да слушкат, да не хапят, да не лаят и да ближат ботушите на добрия господар, не бяхме ние, българите.

Тогава, сънувах страшен сън. Насън видях как един нискочел, гръмогласен и простоват субект попадна на върха на еволюционната стълбица, назоваван почтително „кучкар”, „звероукротител”, дресьор”. Направо тръпки да те побият! Какво може да бъде казано за общност, в която един жалък примитив като Борисов може да бъде виждан на върха на пирамидата? Какви следва да бъдат тия под него?! Дори първичният органичен бульон, от който, според материалистите, е произлязъл животът, би следвало да се възприема за нещо по-висше от ония, за които връх, венец и господар е Пожарникарят!

Та в моя кошмар видях Борисов с ловджийски рог в ръка, начело на свирепа кучешка глутница. Те преследваха всичко, което можеше да лази, хвърчи, пълзи или тича пред тях, разкъсваха го и се избиваха един-друг за кокала.

Там беше яростният, хищен и доста побъркан доберман, Цветан Цветанов. За доберманите се говорят злокобни неща. Създателите им са сътворили развитие, при което черепът се оказва тесен за без друго не обилния мозък и, накрая, някои костни пластинки притискат мозъчната тъкан, животното полудява и разкъсва господаря си.

Също рамо до рамо с великия ловец, препускаше кучето-убиец, Ротвайлерът Дянков, който, потресен от собствените си физически и психически деформации, често освирепяваше дотам, че, с пяна на уста, се нахвърляше дори върху престарелите мравчици-пенсионери. Фокстериерът Плевнелиев ровеше с лапи земята за да надуши следи и тържествено откриваше нови ловни пътеки и ловни полета.

Имаше и една доста поостаряла и малко грозновата хрътка, която скимтеше, лаеше, тичаше в кръг и отчаяно се опитваше да зарови лайната, произведени духовно и словесно от висшия й господар. Хрътката Цецка Цачева.

Описвам само малка част от глутницата на първия кучкар в нашата държава. Пропуснах затлъстялата, добродушна и пасивна сантбернарка, Искра Федосиева, безличните, вечно лаещи срещу дивеча и послушни гончета, депутатите от ГЕРБ. Но, при такава обилна кучешка популация, не може да се сетиш за всички.

След тази свирепа господарска глутница търчаха със скимтене и комична имитация на свиреп лай опозиционните псета: Тук беше пекинезът Сержо Станишев, със сплескана муцуна и сексуална ориентация, но с неуморна свирепа простотия, пинчерът Сидеров, който, по духовна сила и красота, се родееше с плъховете и, подобно на тях, беше близал ръката на кучкаря, а сега вече бе готов да я захапе. Човек можеше да види и дакелът Доган, който изглеждаше кротък, победен и опитомен, но, при първа възможност, би се впил в гърлото на кучкаря. Нека не забравяме и за кокершпаньола Янев, който изглеждаше благ и безобиден и също толкова тъп и, когато се опиташе да залае, само разсмиваше глутницата. Най-отзад, на опашката подтичваше кралският пудел Симеон. Той не можеше да гони, не умееше да хапе, нито дори да лае, но пък си имаше синя аристократична кръв. На лице бяха и двете немски овчарки, Мартин и Иван, които се опитваха да минат за свирепи, но езиците им сами се вадеха в готовност за близане, появеше ли се шанс да се доберат до някой недооглозган кокал.

А какво да кажем за фона, за масовката или миманса, т.е., за кученцата, които само стоят и наблюдават парада на фаворитите?! Тук бяха болонките журналисти от политическия слугинаж, които са най-многобройната пасмина от кучешката популация. Рамо до рамо с тях се кипреха декоративните пудели-манекенки, поп фолк певачки или „миски”, чиято заветна мечта бе да оближат…на някой от великата глутница или даже на самия кучкар (само да им дадат някоя предизборна халтура).

А къде бяхме ние, скъпи мои приятели? Намериха ли местенце в моя сън и обикновените, неопощените, ненахранени и необезпаразитени нищожества, наричани в България електорат?

Е, тъй като нито глутницата, нито свитата й е хукнала нанякъде да бяга, на въженцата остава да увиснем ние. Защото ние сме помиярите! За какво ни ползва Великият кучешки господар?

Той не разчита да му помагаме в лова, защото тайно съчувстваме на дивеча и у нас дивото зове.

Не ни подхвърля кокали, тъй като се досеща, че бихме ги изгризали, но, след това, едва ли бихме облизали ръката му.

Не ни свири със сладкогласия си ловджийски рог, тъй като не си мисли, че ще завием от солидарност или приветствено ще заскимтим. Не, ние ще заръмжим дълбоко и яростно и ще видим дали е защитено гърлото на кучкаря.

Ето защо, ние ядем помия, слагат ни електорални номера на ушите, затварят ни в кучкарници, говорят ни, че месото съществува само в легендите, зародили се в дебрите на леса. Ние сме пълни със СРС - бръмбари, вместо бълхи, опашките ни са подвити и пълни с тръни и репеи, а, когато намерят удобен повод, с радост ни натикват в кучкарници и дерат кожите ни за палта. После ни убиват с тухли или камъни по главите и твърдят, че са ни евтанизирали.

Когато дойде денят на изборите, слагат в рядката ни помия по някой кокал, твърдят, че ни помагали да се европеизираме, да се бойковизираме и отчитат луди пари за програмите, с които ни просвещавали. Помиярска съдба!

Но, ако бях на мястото на нискочелия нагъл и примитивен кучкар, бих треперил не от глутницата, не от нейната опозиция, не от декоративните зрители, а само от помиярите. Защото ние няма какво да губим и добре помним красотата на това да бъдем свободни вълци. Защото у нас свободата, достойнството и поривът на дивото все още зоват!

И нека кучкарят си припомни за един много мъдър древноелински мит, за Актеон, ловецът, когото разкъсали собствените му хрътки!

Паула Лайт - 25.06.2011г.

http://www.facebook.com/PaulaVerityLight

http://bg.netlog.com/paula_light